Днес съм майка на първокласник, възприемам се като професионално реализирана, материално осигурена и духовно порастваща всеки ден. Да, имам онези моменти, в които животът сякаш ми показва, че колкото и да съм изминала от пътя на израстването, има още много, но точно това ми напомня, че съм жива. Когато стигна до края, то навярно това ще е краят на живота ми и в този смисъл посрещам трудностите си с готовност и от едно място на вътрешно спокойствие и разбиране, че те идват само, когато сме готови да направим следващата крачка. Аз самата имам потребност да се развивам и да уча ежедневно и може би затова трудностите в живота ми са много.

Важното е да се научим да поставяме себе си на първо място и да отстояваме собствените си потребности и желания. Това не означава, че не трябва да правим компромиси, но те трябва да са осъзнати и да са част от по-голямата картина, която рисуваме в съзнанието си. В никакъв случай компромисите не трябва да са от незнание как да се справим със ситуацията или от удобството на познати модели, ситуации или роли, които сме имали в миналото.

В материален план успехите се мерят с постиженията ни, в духовен план успехите се мерят с удовлетвореността от това, което сме постигнали. В този смисъл, ако някое постижение не ме кара да се чувствам удовлетворена, за мен това не е постижение.

В края на живота си повечето хора отговарят, че най-ценното, с което остават в последните си дни са взаимоотношенията със себе си и с останалите. Рядко или почти никога в тези размисли не се споменават колите, къщите, скъпоценностите или банковите сметки. И с това не казвам, че материалният свят не е важен, напротив, ключово важен е за качеството на живота ни, но за себе си съм избрала да се откажа от преследването му и отдаването му на всяка цена.